<- Назад

НА ПОЛЗУ РОДУ...

             Срещаме се в живота с изгубили човешкия си лик хора. Човешкото у нас най-лесно се опустошава от злобата, завистта и користта. Но е повече от щастие, че в живота се срещаме и с други хора – хора с чисти сърца и чисти помисли. Можеш ли с натежало от злоба сърце да съградиш чешма край пътя, та кой мине, да се отмори край нея, бистра вода да пийне и с добро да те спомене?! Можеш ли с мръсни ръце дръвчета да посаждаш, та след години гора да листне и хората свободно да дишат?! Можеш ли с користни мисли ценни вещи – картини, книги, та дори сърпове и паламарки да събираш, а после да отвориш сърцето си и дар да ги даруваш? На ползу роду...

           Нашият народ е получавал безценни дарове от своите чеда: саможертвата на хиляди, за да я има Свободата ни, вечният непосилен труд на селянина, за да го има насъщният, денонощната стража на война, за да бъде мирна земята ни и спокоен сънят ни. Дарове безценни са и кирилската азбука, и Симеоновият Златен век, и История славянобългарска, и романът “Под игото”, и рапсодия “Вардар”, и вечните песни на България, и картините на Майстора. Дар за всички българи са и Рилският манастир, и копривщенските къщи, и тревненските резби, и добруджанската ръченица, и родопските халища.

С дълбоки корени е дарителството в живота на народа ни. “Богатството е смертно, а добродетелта безсмертна” е написано през 1869 г. на първата страница на Кодекса на едно българско читалище. “Този, който нищо не помни, нищо не обича. Този, който нищо не обича, нищо не разбира. Този, който нищо не разбира, нищо не оставя...” Незнаен, но мъдър човек е изрекъл тези слова и те са вечни като земята ни. Те са като хубав темел на хубав слънчев дом – да надзиждат поколенията върху наченатото от деди и прадеди.

            Отминават годините. Земята ни се обвейва от бурни ветрове. Но българинът съхранява рода си, името си, вярата си, езика си, държавата си и честта си. Българинът се държи здраво за корена си, дълбоко разклонен от двете страни на Балкана, напояван от реките, пеещи вечната песен на България. Българската вечност се съхранява от завета, от повика на кръвта, от идеалите и нравствеността. Чест, Памет и Гордост са втората Света Троица в душата ни, пребродила през лабиринта на времето. В нея се кълне и всеки днешен достоен българин.

            Дарителството е особен израз на българското родолюбие. То е жест, израз на благородните духовни пориви. Неписана традиция в живото на българина е да дарява съградени от собствените му ръце чешми. “Да се помни и да се знае, пийте и споменувайте...” – това са простите думи, посрещащи и изпращащи зажаднелия пътник. Жилища, болници, музеr, училища, паметници и библиотеки – толкова дарения, изблик на жедрото сърце и порив на благородния ум, вдъхновени от най-възвишеното и най-вечното у човека – добродетелта, която стои винаги над ежедневното.

            Стародавна традиция е дарителството, а дарителите само на пръв поглед са странен и невероятен народ. Срещите с тях показват, че са земни и обикновени хора. Просто тяхната вътрешна потребност е да раздават. Хубаво го е казала добруджанската поетеса Елка Няголова – “Ето, в това е магията навярно – да раздаваме...”

Всеки, който е бил в Етъра, е прочел надписа на Саковата къща, оставен от Стефан Поптонев – “Тече водата и предупреждава – и най-богатият не е богат, ако след своите стъпки не остави една чешма на тоз жаден свят!”

            Нека оставим нашите чешми на зажаднелия за ум и разум свят! Нека ни осени мъдростта на предците ни и да дарим на ползу роду всичко, що ни е на сърце!

Нека продължим да бъдем българи!

 <- Назад